Постинг
04.01.2007 21:50 -
Либийският водораздел
Развоят на делото на медицинските сестри разтърси политическия елит и доказа безперспективността на генеричния тип политика, който характеризира българския преход. Последните реакции на Триполи и особено заплахата с междуцивилизационни и междурелигиозни последствия ни връщат към изходна позиция. Разликата е осемте години затвор на нашите медици, неуспехът на “тихата” дипломация и повишения външнополитически ресурс на страната след влизането ни в ЕС. Ветото на Полша върху възобновяването на преговорите между Русия и ЕС по новия договор за сътрудничество демонстрират възможностите да се влияе върху общата политика, тогава когато страна член реши, че са засегнати нейни жизнени интереси.
Нови щрихи във външнополитическия контекст внася и екзекуцията на Садам Хюсеин, която реактуализира темата за междуцивилизационните и междурелигиозни различия. България едва ли ще спечели, ако не се впише в общата позиция на ЕС, който осъди изпълнението на смъртната присъда. Резките движения в подвижните пясъци на бързо променяща се ситуация обаче не се препоръчват. Трябва да признаем, че ненужно форсираното изпълнение на присъдата неизбежно ще олекоти информационно и като мобилизационен ресурс темата за политически мотивираните присъди на българските медици. Никак не е случайно съвпадението на заплахите на либийския лидер към САЩ, ЕС и България и обявения там национален траур след екзекуцията и иракския диктатор.
Делото на нашите медици освети критичната липса на ефективна политическа и институционална имунна система, която да се справя с вътрешни и външни кризи, интегрирайки вътрешните с колективните системи за сигурност. Преобладават инерцията и краткия хоризонт, които са хронична самоналожена предпазна клауза.
Занимавайки се с темата за нашите медици в Либия, и с опита на няколко драматични случая в Москва, бих желал отново да обърна внимание върху нуждата от системност и отработени механизми и процедури, които да помагат на различните институции и служби да реагират автономно и координирано на кризисни ситуации с българи зад граница. Да си припомним трагичната съдба на отвлечените български шофьори в Ирак. Не е достатъчно да се създаде Кризисен щаб или междуведомствена комисия – нужни са отработени схеми, процедури и правила, в които да се вмества както инстиционалните реакции, така и реакцията на индивида и на обществените институции.
В либийското дело една от ключовите грешки, бе свърхконцентрацията върху "правната писта" при очевидната доминанта на политическите мотиви още от самото начало. Това намери отражение във водещата роля на Министерството на правосъдието – което не можеше да намери ефективно противодействие срещу политическите маневри на либийската страна. Веднъж самоограничили се върху частноправните аспекти и концентрирайки внимание върху юридическата защита се обрекохме да следваме логиката на либийския съд и власти, без да имаме възможност за самостоятелна инициатива и действия. Ние легитимирахме пред световната общественост либийското правосъдие и като лобирахме за избирането и за председател на Комисията по правата на човека към ООН. Още в самото начало бе ясно, че само с политика на “омилостивяване” или договаряне, без паралелен твърд подход и натиск, залагаме прекомерно на “тихата дипломация”, която в очите на широката общественост изглежда като обикновени пазарлъци и политическо говорене.
Либийското правосъдие по ред обективни и субективни причини не е в състояние да реши казуса на българските медици по критериите за справедливост, възприети в правовите държави- Това налага час по-скоро да бъде снето на политическо равнище доверието в либийския съд преди решението на последната инстанция. Вместо това се предлага странната позиция да изчакваме и форсираме решението на Върховния съд.
Либийската държава не можа да създаде нормални условия за работа на защитниците на българските медици, което прави процесът в Либия нелигитимен и незаконен. Редовно се допускат случаи на саморазправа и уличен натиск. Последният случай беше с адвокат Бизанти, който публично призна, че се страхува за своя живот. Заинтересовани среди в Либия, на които официалните власти не желаят да противодействат, създават нетърпима обстановка в която съдопроизводството не може да остане обективно и независимо.
Либийският съд не разполага с достатъчна собствена експертиза, като в същото време отказва да привлече адекватна външна професионална компетентност, която да му позволи да разбере същността и причините на станалото в Триполи. Ключът към делото е в разбирането на генезиса и механизмите на вътрешно-болничната инфекция със СПИН, а по тези теми в Либия няма нито опит, нито практика, нито експертиза. Най-близкият случай до този в Триполи е вътрешно-болничната инфекция в столицата на Калмикия Елиста преди повече от 13 години, в коята бяха заразени близо 250 деца. Академик Вадим Покровски, чиято авторитетна работа е позволила на експертите да отделят подозренията за геноцид и етнически заговори, е позволила да се разкрият реалните причини - незадоволителното финансиране, дисциплина и най-вече процедури. Либийските власти отказват а приори да разглеждат тезата за вътрешно болнична инфекция, а когато заданието на една задача е погрешно, тя няма решение.
Преднамерената политизация и търсенето на “невидимата ръка” на тайните служби правят невъзможни не само правораздаването, но и разкриването на истината за случилото си и за случващото се. Заразените либийски деца и българските медици не могат по определение да са противници, те са еднакво пострадали от подхода на либийските власти.
Колкото и упорито да се повтарят от страна на либийските власти, че това не е отношение на етническа, национална или религиозна основа, остават реалностите на безвъзвратно нарушеното доверие между либийските пациенти и демонизираните български лекари. При създалата се психологическа и обществена нагласа на практика е невъзможно българските медици да упражняват пълноценно своята професия, а заедно с това да реализират мисията си по опазване здравето на техните пациенти.
Последното прави наложителна и официална реакция на българските власти, огласена чрез Министерството на външните работи, че поради създалата се в Либия обстановка българските власти не са в състояние да обезпечат адекватна защита на интересите на българските граждани. Това е самата истина и тя трябваше да бъде казана отдавна.
Следва да се препоръчва на българските фирми, както и лица по индивидуални договори да прекратят в най-кратките възможни срокове, но не по-късно от края на месец март, своите договори с оглед на тяхната лична и семейна сигурност. Това не е признак на слабост или “измиване на ръце”, а коректно изпълнение на задължението на държавните институции да защитят своите граждани, чрез информация за действителната, а не желаната ситуация. Точно както Държавния департамент или другите министерства на външните работи на страни от ЕС предупреждават своите граждани за промени в рисковата среда, които заплашват интересите и сигурността им в отделни страни или региони.
Съществуват няколко степени на реакция – от предупреждение и незадължителни препоръки валидни за определен период, до крайния вариант на евакуация и санкции за компании и граждани, които не се съобразяват с официални предупреждения. Логиката на една по-ясна политика е в това, че отвъд някакъв разумен предел разходите по защитата на правата, интересите и живота на българските граждани зад граница става “забранителни”, което налага да не се толерира индивидуални съзнателни действия в разрез с националната политика. Властите трябва да определят “червената” линия на толератност и ангажимент, отвъд която българските граждани зад граница не трябва да прекрачват. Сигурен съм, че има много по-ефективни средства от санкциите. При очертаващото се търсене на квалифицирани медицински кадри в ЕС, не е сложно, като част от кампанията за солидарност да договорим квоти за пренасочване на българските медици, работещи в Либия, към равностойно, дори по-високо заплащане и несравнимо по-добри условия за труд в еврозоната.
“Критиките под сурдинка” на либийските власти, отслабват ефекта от международния натиск, след като родината на потърпевшите не се ангажира активно в протестните кампании. Необяснимо е, че българската държава дори пое линия на ограничаване на публичния неформален протест за да не се навреди на “тихата” дипломация. Освен за свободата става въпрос и за честта на конкретните български граждани, на българските медици като цяло и на България.
Вариантът с произнесените присъди и след това помилване, може да е добър, но не най-добрия сценарий с оглед потърпевшите днес и утре. Съмненията за извънсъдебна договореност ще ни натовари допълнително с остатъчни съмнения за съпричастност към заразяването на либийските деца. Информационният фон след замесването на страната ни в покушението срещу Папа Йоан Павел Втори, убийството на писателя Георги Марков, не позволява да приключим някак си този случай и да се съгласим на всякакви сделки, особено на такива с отворени ангажименти и неясен край. Подобен подход може да се изтълкува от други власти и терористически организации като знак, че България е “мека” цел за подобни операции срещу нейни граждани.
Затова още веднъж трябва категорично да заявим, че пред вид гореизложените причини – не приемаме юрисдикцията на либийския съд и настояваме за международно разследване, включително и на насилниците, изтръгнали със сила признания. Трябва да потърсим ангажиране на СЗО и други органи от системата на ООН в решаване на междудържавен спор, какъвто е случая с българските медици. Без да отслабваме съдействието и подкрепа на нашите медици и техните семейства при защитата пред Върховния съд на Либия. В подобно направление следва да бъдат и усилията ни в рамките на ЕС и с другите държави, от които очакваме подкрепа.
Прокуратурата засега не особено активно развива разследването срещу служителите от либийските специални служби, а именно в това поле може да са търси активното съдействие на международните институции и партньорски структури. Достатъчно е да се обявяват чрез Интерпол за международно издирване лицата, заподозряни в упражняването на насилие.
Съвместното обръщение на президент, министър и председател и председател на Народното събрание е добра стъпка, но в него липсва най-важната част – какво очакваме от адресатите и какъв план предлагаме. Още от сега трябва да заявим ясно и открито, че България, като член на ЕС няма да се поколебае да използва всички ресурси, с които разполага и които може да мобилизира, за вмести съдбата на несправедливо обвинението български медици в контекста на отношенията на Либия със страните от ЕС. Това не е никак лека задача, особено в контекста на енергийната привлекателност и лобистките възможности на ангажираните в либийски проекти големи западни енергийни компании.
Докато не докажем, че съюзничеството ни в НАТО и ЕС не следва по подразбиране, а е функция на специфичен национален интерес ще ни възприемат както по времето на Съветския съюз – по инерция. Умението на говорим тихо, но ясно и твърдо е част от изкуството да знаем какво искаме и как да го постигаме.
Време е за политика и дипломация с характер. Трябва да се разбере разликата между България от прехода и след 1 януари 2007 година.
Илиян Василев
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
