Тезиси за дебат на Българска асоциация за външна политика     София, 24 януари 2007 г.     Членството на България в ЕС предполага не само адаптация към интеграционните структури и механизми на общоевропейската политика, но и самостоятелното изграждане на капацитет за обратна проекция на национални цели и интереси в политиката провеждана от общоевропейските институции. Както в политиката, така и при функционирането на органите на управление на централно и местно равнище, на неправителствения сектор и на гражданското общество съществува специфика и различия в проявлението на европейския фактор до и след присъединяването към ЕС.   Докато на предприсъединителния етап е сравнително ограничен броят на институциите, координиращи европейското направление на политиката, включително изходящите и входящи информационни и финансови потоци, то самото членство в ЕС прави огромен брой политически, стопански и социални субекти непосредствени участниците в реализацията на европейския проект със съвършено нови отговорности и възможности.   За съжаление, България не е подготвена нито институционално, нито функционално на централно и местно, на публично и частно, на офицално и неправителствено равнище, включително като граждани за новите предизвикателства и възможности на европространството. Това касае активното формиране на българския интерес и работата по интегрирането му в европейската политика при водещата роля на органите и институциите на българската външна политика, националната сигурност и отбрана.   Разширява се пропастта между политическата класа, експертната европейската прослойка и широката публика, което възражда модела на управление и рисковете от ранния преход и опасността от конверсия на привилегирования достъп до информация и знания за начините и механизмите на функциониране на ЕС в източник на корупционни практики и бариера за развитие. Европейската сметка на доверие на българския избирател постоянно се дебитира чрез неумели и неразчетени действия «в името на ЕС». Това крие рисковете от преждевременен и непропорционален евроскептицизъм, който ще се отрази неблагоприятно върху конвергенцията на България към европейските стандарти на благополучие и развитие.   Дефицитите на европеизъм в българската външна политика се разкриват не само в липсата на българска школа по европейска и енергийна дипломация, но и разнопосочните действия по либийското дело и отсъствието на синергия в действията на дипломати и енергийни експерти в защитата на блоковете 3 и 4.   Готовността за равноправно участие предполага наличие на съответния административен и ресурсен капацитет за участие в Общата външна политика и политиката за сигурност (ОВППС) на Съюза, част от която е и Европейската политика за сигурност и отбрана(ЕПСО). Същевременно страната ни е и пълноправен член на НАТО, ангажиран в текущи операции на Алианса. В близките месеци България ще трябва да е определила приоритетните направления на сътрудничество и взаимодействие по линия съответно на ЕС и НАТО, към които ще насочи усилията и ресурсите си, за постигане на оптимален ефект от гледна точка на националната ни сигурност и общата сигурност на страните от евро-атлантическата общност. От особена важност е и координирането на национално равнище на участието ни в дейности на НАТО и по ЕПСО, които имат сходни или съвпадащи цели, така че да се избегне излишно дублиране на усилия и ресурси при постигане на оптимален резултат в реализирането на ключови български интереси, например: - енергийната сигурност, включително - гарантирането на ключовата енергийна инфраструктура; - политиката за сигурност на ЕС на Балканите и в черноморско-кавказкия регион и ангажиментите на НАТО в същата географска област, включително – перспективите за по-нататъшно разширяване на двете организации с държави от двата региона.   Трансформацията на военните структури и оптимизиране на отбранителното планиране в НАТО, при продължаващо успоредно изграждане на военния капацитет на ЕС, както и включването ни в мироопазващи операции и управление на кризи в състава на сили на НАТО и/или ЕС са също важни направление на участието ни в евроатлантическите структури.   Основната слабост на българската външна политика на Балканите е продължаващото отсъствие на активност, мотивирана от собствени инициативи и действия, изпреварващи събитията. Липсата на категорични позиции по проблеми с международно значение като бъдещето на Косово и членството на Турция в ЕС пречат на възможността за подобряване на българската външнополитическа позиция. Не бе предвидена смяната на властта в Скопие и последвалото компенсационно раздухване на поредната антибългарска кампания, усилено от тревогите на македонизма около новия европейски статус на България. Интернационализирането на претенциите за македонско малцинство в България и враждебните сигнали, идващи от официални македонски институции се нуждаят от адекватен отговор. Продължителното оставяне на посолствата в Албания и Гърция без посланици в навечерието на решението за Косово е кадрови проблем с възможни неблагоприятни последици за регионалната външнополитическа позиция на България. Балканската външна политика е специфична сфера, изискваща подготвени специалисти, затова продължилото и през 2006 г. отблъскване и кадрово маргинализиране на доказани професионалисти ограничава нейния потенциал.   Членството на България в ЕС предполага интеграция на националните и европейските приоритети, особено в зони на наши стравнителни предимства. Освен в района на Западните Балкани, членството на България в Европейският съюз разкрива нови отговорности и перспективи при формиране и реализация на общоевропейската политика в сферата на външните отношения и енергийната сигурност в региона на Черно и Каспийско море. Диверсификацията на енергоизточници и постигането на критериите на ЕС за енергийна независимост в значителна степен е свързана с реализацията на проектите за транзит на нефт и газ в този регион, сред които значително място заемат проектите Набуко и Бургас-Александропулис.   България, заедно с Румъния са единствените страни-членки на ЕС, чрез които съюзът реализира своето присъствие и политика на Добросъседство – New Neighborhood Policy, както и договорите за съструдничество със стратегически важни за ЕС страни в Централна Азия и Каспийския регион. Това предполага освен наличието и развитието на евроинтеграционен и трансграничен ресурс за взаимодействвие с тези страни, както във Министерството на външните работи, така и във всички други институции, свързани с реализацията на интересите и политиката на България и ЕС. За съжаление през последните две години, отношенията ни със страните от черноморско-каспийския регион не реализират желаната динамика и по линия на членството ни в НАТО. Особено забележима е тази тенденция по линия на поетите отговорности като страна за контакт на НАТО в Грузия. Няма съществено развитие на контактите с Азърбайджан.   Пасивността на българската дипломация е особено забележима на фона на “добавената стойност”, която реализира за ЕС и НАТО политиката на северната ни съседка Румъния, както по линия на евроатлантическото сътрудничество и засилване на предпоставките за засилено присъствие на тези съюзи в региона, но и особено при участието на румънски бизнес структури в реализацията на енергийни проекти за добив и транзит на енергоресурси към ЕС.   Отношенията с Русия са традиционно предизвикателство за българската външна политика, доколкото членството ни в ЕС предполага както разширен спектър от отговорности и възможности, така и използването на евросъюзен ресурс при реализацията на отговарящи на българските национални интереси насоки на развитие на стратегическото партньорство Русия-ЕС. За съжаление се допуснаха през последните две години нарушаване на принципите на балансираност, устойчивост и равнопоставеност. Разкъсана бе взаимовръзката и търсенето на синергичен ефект между външнополитическите приоритети и енергийната политика, която не само ни лиши от ресурс за влияние, но в дългосрочен аспект създава неблагоприятна представа за бъдещите роля и място на страната в реализация на съюзническите приоритети в рамкиет на ЕС и НАТО.   За разлика от много други страни от Централна и Източна Европа България няма нито външнополитическа стратегия, нито прагматичен план за действие как да развива отношенията си с Япония, КНР, Република Корея или страните от Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН). Контактите с тези страни са по-скоро хаотични. Липсва визия за подредба на приоритетите ни в икономически най-динамичния регион на света.                         Диверсификацията на външнотърговските и инвестиционни потоци чрез активни отношения със страни извън ЕС носят поне три положителни резултата за България: нови възможности за българския бизнес; по-голяма издръжливост на отворена икономика като българската срещу евентуални външни шокове; подобрена перспектива за сигурността. Сега именно въпросите на сигурността и стабилизацията на демокрацията с уважение към човешките права се превръщат във важни икономически съображения. Защото както войната, така и диктатурата са сред основните рискове за бизнеса. Обединяващото в диалога Европа-Азия е, че Съединените щати играят решаваща роля както в европейската, така и в азиатската сигурност. Като член на НАТО България трябва да калкулира подобна ситуация в своите външнополитически схеми.   Отношенията с Япония са еднакви по значимост с тези, които имаме със страните-членки на ЕС и НАТО по три основни причини: EС смята Япония за своя основен съюзник в Азия. Отношенията са базирани на Съвместната декларация от 1991 г. и десетгодишния план за партньорство между тях от 2001 г.; Япония е в активен процес на засилване на сътрудничеството си с НАТО особено през последните месеци, а отношенията й със САЩ са крайъгълен камък на външната й политика; Япония обяви през декември 2006 г. намеренията си да развива стратегическо партньорство с България и Румъния като членки на ЕС, базирано на новите насоки в своята външна политика: дипломация,ориентирана към универсалните ценности на демокрацията, пазарната икономиката, свободата, зачитането на човешките права и върховенството на закона и изграждането на „дъга на свобода и просперитет” от успешно създадени нови демократични общества, които формират външната рамка на Евразия. Натрупаният опит от България в усвояването на финансов ресурс от Япония по линия на официалната помощ за развитие през годините на прехода може да бъде допълнителна сфера за партньорство в други страни от Югоизточна Европа, които все още не членуват нито в ЕС, нито в НАТО с цел присъединяването им към „дъгата на свобода и порсперитет”. Източна Азия и Азиатско-Тихоокеанският регион се оформят като нов световен център, хетерогенен, перспективен и в общи линии – предсказуем. Българската европейска външна политика не може да посрещне новите предизвикателства в отношенията с гиганти като Китай и Индия със старите методи и утвърденият консервативен стил на изчакване и стъписване пред мащабите и темповете на тяхното развитие.   При диалога Европа-Азия е важно да се отбележи, Европейският съюз е един от най-важните „партньори в диалога” на страните от АСЕАН още от 1978 г. Двете регионални организации се ангажират все повече с обсъждане на въпроси на външната политика и сигурността от 1994 г. насам след създаването на Регионалния форум на АСЕАН (ARF). Чрез Евратом ЕС е член и на Организацията за енергийно развитие на Корейския полуостров (KEDO). Преосмислянето на ролята на Организацията за енергийно развитие на Корейския полуостров (KEDO) за гарантиране на ядрената сигурност в един от потенциално най-опасните райони на света е само един от новите казуси, пред които ще бъде изправена българската външна политика в ЕС. Друга непосредствена задача е да се лансират идеи за промени в съществуващия международноправен режим за неразпространение на ядрени и ракетни технологии. София трябва да бъде не само подготвена за дебати по въпроса с ядрената програма на Пхенян, но и да даде значим принос за една по-активна позиция на ЕС защото освен всичко друго България познава много добре от собствен опит последиците от тоталитаризма.    За българската външна политика една нова ситуация като участие в диалога с АСЕАН или в процеса ASEMAsia-Europe Meeting (срещи на високо и най-високо равнище между страните-членки на ЕС и страните-членки на АСЕАН плюс Япония, Южна Корея и Китай) е предстоящо ново изпитание за многостранната дипломация. Ядреният опит на Северна Корея например остава тест за възможностите на ООН да се противопостави ефикасно на каквито и да е намерения за трансфер на ядрени технологии към други проблемни за международната общност страни и особено терористични групи. Предизвикателството за българската дипломация на подобно глобално равнище е да определи своя специфичен принос чрез нови идеи в отстояване на общите си интереси със стратегическите си партньори от ЕС и Азия изправени пред общи заплахи за сигурността: икономическа, военна,енергийна и човешка.   Като равноправен участник в диалога на Европейския съюз с Япония, Китай и Индия България трябва активно да търси нови възможности както в политическата и икономическа сфери, така и в културата и образованието – обмен на студенти и преподаватели като традиционна контактна област, но и привличане на студенти от тези страни в български университети при модернизирана и европеизирана нормативна база. Освен че японските, индийски и китайски студенти ще динамизират българските висши училища с дух, качества и финанси, тази дейност, развита силно в страни като Франция и Германия, има потенциала да послужи като културно-цивилизационен ключ към азиатските съвременни общества във всичките им измерения. Препоръчително е да се действа приоритетно в тази посока.   Подкрепата за демокрацията е един от най-важните приоритети в българската външна политика. Според неотдавнашно проучване[1] в страните от ЕС е Северна Америка, подкрепата за демокрацията се подкрепя еднакво силно и от европейци, и от американци – тя е основно свързващо звено в трансатлантическата ценностна верига и политически приоритет не само за управляващите, но и за населението от двете страни на Атлантика.   В конкретни измерения политиките за подкрепа на демокрацията включват помощ – политическа и финансова – за движения, организации или правителства по света, които застават зад каузата на свободата, политическият плурализъм и пазарните реформи.   Примерът на новите страни членки на ЕС сочи, че поради особената чувствителност на източноевропейците спрямо авторитарни режими и практики, те са особено активни в усилията за подкрепа на демокрацията в страни като Грузия и Украйна, които отскоро са поели по пътя на реформите, както и в помощта за дисидентски движения и организации в страни като Беларус или Куба. Високо в дневния ред на Съюза се намира и политиката за работа с гражданското общество в страни, които са в процес на реформи - включително и в Западните Балкани. На този фон България се отличава с липсата на държавна политика, подплатена с необходимите стратегия и финансови средства.   Като член на ЕС България ще трябва да участва в политиката на Съюза по отношение на страните от Третия свят, като се очаква и тя да поеме своята част от бремето на помощта за най-бедните. Затова е време обществеността в България да обсъди своето поведение по задаващия се сблъсък между начина, по който българите мислят своето благосъстояние, и международния статут, за който претендира.   Промяната, от която се нуждае българската външна политика като част от общата външна политика и политиката по сигурността на ЕС не може да се осъществи от кадри на съветската дипломатическа школа и номенклатурата на БКП, които доминират сред висшия състав на днешните „дипломати от кариерата”. След седемнадесет години преход отново се възражда партийните подходи в кадровата политика, което касае не само новите посланически назначения на кадри на българската социалистическа дипломатическа школа, но и на голяма група партийни дипломати, които напуснаха Министерството на външните работи след отказ да се деполитизират.   Не е тайна, че дипломатическите кадри, които България изпрати зад граница по време на управление на демократичните правителства, са обект на дискриминационна политика. Увлечението на партийно кадруване не може да не се отрази върху качеството на задграничната дипломатическа служба, включително върху липсата на назначения в стратегически важни места като ООН, Гърция, Албания и други. Цеховия кадрови подбор генерира цехов тип политика и ценностна ориентация, което неизбежно влошава демократичните баланси не само във външнополитическото ведомство, но и във възприятията за дипломатическата ни служба у нас и зад граница. Дори ключови институции като Народното събрание и съответните парламентарни комисии функционират в условията на непрозрачност и липса на достатъчна за управленски решения информация.   Още по-голяма загриженост за присъствието на българската дипломация по света предизвиква факта, че бивши офицери от ДС, служители на разузнаването по време на комунистическия режим бяха запазени на ключови позиции в задграничните мисии на България, включително в страни от ЕС и НАТО чрез законодателно блокиране на тоталното разсекретяване на досиетата. Един закон за дипломатическата служба грябва да интегрира в текстовете си приемането на най-добрите световни практики в тази сфера и да гарантира подобряване на качеството на българската дипломация.

---

[1] Transatlantic Trends 2006, www.gmfus.org.

Много точни констатации. Напълно ги споделям. Интересувам се как мога да стана член в Асоциацията за външна политика без да съм бил дипломат?