от Боби БОБЕВ*



Проблемът "Косово" периодично се е превръщал в болна тема в международния живот и политическите реалности на неспокойния ни полуостров. В рамките на ХХ век могат да се посочат няколко такива случая: при прекрояването на границите на държавите в региона след Балканските войни, на Парижката мирна конференция след Първата световна война, при изострените и достигнали мащабите на необявена война отношения между Албания и Сръбско-хърватско-словенското кралство в периода 1919-1921 г., и особено при разпада на Югославия през 90-те години на миналото столетие. По същество последният казус продължава да съществува най-малкото защото не е намерена взаимно приемливата формула за бъдещия статут на областта.

При острото албанско-сръбско противопоставяне в Косово, имащо дълга хронология, но изострило се рязко от началото на 80-те години на ХХ век и превърнало се впоследствие в проблем с международни измерения, двете противостоящи си страни често използват историческа аргументация. Това понякога води до манипулиране на факти и изводи, което те извършват в името на своите политически цели. Този подход е принципно погрешен, тъй като, особено на Балканите, район с голяма етническа и религиозна пъстрота и претоварен със събития в миналото и днес, т.нар. историческо право като правило без изключения довежда до взаимно изключващи се претенции. Но когато става дума не просто за тълкуване на историята, а за използване на аргументи като обосноваване на политически или (още по-лошо) военни цели и действия, липсата на обективност или вземането на страна е доста рисково и за неучастващите в противопоставянето. Казвам всичко това, за да напомня, че преди по-малко от десетилетие българското общество бе разделено в своите разбирания и предпочитания по конфликта в Косово и в определен смисъл бе манипулирано с вътрешнополитически подтекст в една или друга посока на разсъждения и аргументация. И тъй като предстоят още преговори между албанците и сърбите при посредничество на международната общност и внасяне на последните корекции в доклада на Марти Ахтисаари, проблемът и начинът на аргументиране на претенциите не са загубили актуалност. В този смисъл е полезна една историческа ретроспекция – надявам се, максимално професионална и обективна.

Какви са безспорните факти? В античността цялата западна част на Балканския полуостров е населена с илирийски племена, последователно намирали се под силно влияние на мощната древногръцка и римска цивилизация. Конкретно в днешно Косово са битували дарданите, достигнали и до фаза на преддържавно обединение. През Средновековието, при Великото преселение на народите, навсякъде на юг от Дунав и чак до егейските острови има масирано усядане на славянски племена и смесване с автохтонното население. Безусловно в Косово (а и в останалите днешни албански територии) през Средновековието е присъствал славянски елемент, но е невъзможно да се правят точни изводи за етническото съотношение. Също така безспорно е, че през XIII-XIV век областта е част от Сръбското кралство (както впрочем дълго е била в границите на Византийската империя, а и в Българското царство) и посредством Печката патриаршия за известно време е негов духовен център. В края на XIV и през XV век и Сръбското кралство, и албанските земи са завладяни от настъпващите османски турци и са включени в огромната им империя. Сърбия възстановява своята държавност на една ограничена територия и първоначално в автономен режим в началото на ХIХ век, а областта Косово излиза от империята и е предадена под властта на Белград след балканските войни през 1913 г.

Това са фактите, около които и двете страни в дългогодишния спор изграждат митове, формулират национални програми и залагат стратегически политически цели, без да се интересуват много от това, че науката авторитетно отхвърля голяма част от тях като несъстоятелни или поне много спорни и недоказуеми. Например т.нар. илирийска теза, опираща се на твърдението, че албанците са преки наследници на своите антични предшественици, че от много векове битуват в днешните си земи и че неизменно са били подавляващо мнозинство, включително и в Косово. В съвременните албанци бездруго тече и илирийска кръв вероятно в по-голяма степен, отколкото у нас тракийска. Да се твърди обаче, че Великото преселение на народите и конкретно славянското нашествие на Балканите е подминало албанските земи е твърде съмнително и лесно за опровергаване. Достатъчно е да се надникне в наличната документация; да се помисли защо последните реални сведения за илирите се отнасят към V-VI век, а първите за албанците – към Х-ХI; или просто да се прегледа картата и да се срещнат наименования на реки, местности и селища като Бистрица и Черковни, Осум и Новосел, Радомир и Гора, Арденица и Велипое. Опитите на мястото на стари и оригинални славянски имена на географски обекти да се поставят нови с албански произход не променят истината. Това може да доведе само до диктувани от комплекси идеи – например, ако един ден има независима държава, тя да се нарича Дардания (означаващо не нещо друго, а Крушево) по името на античните племена. Мотивът е потресающ – думата Косово имала славянски произход. Сякаш Британия не произлиза от Бретан, а на английския герб не пише "Бог и моето право" на френски... Нужно е да се напомни и безспорния факт, че Косово като фиксирана в днешните граници географска територия никога не е съществувало в миналото и е очертано по този начин едва в Титова Югославия през 1945 г.

Също така безоснователна е една от базисните сръбски тези – Косово винаги е било сръбско, то е люлка на православието и е "сръбски Ерусалим", в Средновековието сърбите в областта са били подавляващо мнозинство, а албанците се появяват едва след XVI–XVII век. По-горе вече бе споменато, че албанските територии са влизали в състава и на други средновековни държави, без това да означава наличието на някакви претенции. В Косово безусловно са живели сърби, но няма как да се установи етническото съотношение през Средновековието. Тезата за "подавляващо мнозинство" просто е огледална реакция на албанското твърдение и е в същата степен невярна. Що се отнася до Печката патриаршия, тя е била установена в този град не за друго, а понеже седалището на тази духовна институция в Централна Сърбия изгаря. Така един средновековен пожар в манастира "Жига" довежда до създаване на исторически и политически митове.


*Боби Бобев e доктор по история, български посланик в Албания от 1998 до 2006 г.