Едва ли може да има съмнение, че до преди 10-15 години този въпрос бе невъзможен. Поставянето му днес – само по себе си – е знак за сериозните политически промени, които европейският Югоизток преживя и които, повече или по-малко, предизвикват към критичен анализ на балканското минало. Същевременно този въпрос напомня веднага за сложното взаимодействие между история и политика, а в конкретния случай и независимо от целите - за продължаващата настойчивост на политиката да моделира реконструкцията и интерпретацията на взаимно оспорваното минало на Балканите.

Ако приемем максимализма на позицията за цялостна независимост на науката от политиката, би трябвало да отхвърлим всяка идея за реконструкция на миналото по политически съображения. Житейската практика обаче веднага напомня, че мярката за оценка на миналото, за социалното значение на преживяното, се създава винаги от настоящето, а водещата роля на политиката при формирането на неговите задачи е безспорна. От тази гледна точка отговорът на поставения въпрос изглежда риторичен: общ прочит на балканската история е възможен, ако съществува политическа воля за това. Зад привидната лесна осъществимост на подобна идея обаче се крият проблеми, които я обричат в обозримото бъдеще на неуспех.

Причините за скептицизъм са многобройни и излизат извън сферата на рационалното, т.е., засягат не само взаимоотношенията между наука (история) и политика и достигнатото равнище от отделните национални историографии, но и състоянието на различните национални общности с техните традиции, манталитет и трайни социо-културни нагласи.

Първият проблем е, че идеята за общ прочит на балканското минало – в най-добрия случай плод на дву-тристранен компромис, защото на повече не би се надявал и най-големият оптимист – не е следствие само от развитието на регионалните взаимоотношения, а идва отвън; нека резюмирано кажем: от Запада и не от историческите среди. В тази идея е вградена обобщената представа за Балканите като закъсняла в развитието си част от Европа – етнически, религиозно и културно пъстра гранична територия между Изтока и Запада, поле на чести междунационални и междудържавни конфликти, източник на неприемливо или непредвидимо политическо поведение. Възприемани като различни от европейските образци, Балканите съществуват в западноевропейските представи като удобно плаващ извън историческото време символичен образ на геополитическо пространство, предопределено за европейско менторство.

Веднага трябва да кажем, че историческите основания за създаването на този образ са многобройни. Но и да напомним, че балканските сътресения привличат вниманието на имперски подредения европейски Запад дълго след като е заглъхнало социалното ехо от собствения му безкраен низ от военнополитически конфликти, от продължителните кървави религиозни войни, от прогонването на евреите–сефаради от Испания, или от действията срещу циганите в Австрийската империя. Закъснялото и зависимо от външни сили развитие на балканските нации и неизбежният им сблъсък с Османската империя за постигане на амбициозните им държавни програми ги поставя в условията на постоянен дефицит на историческо време и ги тласка често към действия, несъответни на реалните им възможности. Безкомпромисните националноосвободителни борби на Балканите, войните между възстановените национални държави, Сараевското начало на Първата световна се превръщат в знаци за радикализацията на балканския политически живот и основание за оприличаването на региона с „барутния погреб” на Европа.

Кървавото разпадане на Югославия потвърди формалното право на съществуване и в настоящето на негативния балкански образ и задейства феномена на повтарящите се политически реакции. То създаде и политическия неологизъм Западни Балкани, чрез който се възпроизведе незавидната историческа представа за целия регион, за да се превърне в съвременна метафора на неспособността на балканските държави да преодоляват сами проблемите си пълноценно и докрай. В подобна обобщена представа обаче конкретните факти се размиват и отговорността за събития от миналото или за смущаващи съвременни състояния пада не само върху техните причинители, но и върху потърпевшите. Най–деликатната последица от този подход е, че традиционните външни ментори на региона – самите те отговорни исторически в значителна степен за неговото състояние – отпращат проблема изцяло на балкански адрес, без да демонстрират склонност за преоценка на своите собствени стереотипи за цели периоди от балканската история, за ключови събития и дори за отделни нации и държави. Този подход свежда възможния общ прочит на миналото до механично прочистване на неудобните теми и до стилова редакция на историческия разказ.

Ако приемаме общия прочит на миналото като средство за преодоляване на междуетнически и междудържавни напрежения, за възстановяване на интереса към общи теми - табу или за отдаване заслуженото на несправедливо маргинализирани исторически събития, социални групи и значителни личности, трябва да отбележим че предлаганият дискурс е не само недостатъчен и безполезен, но и вреден. Защото той няма да преодолее, а само ще оглади “ръбовете” на фундаменталните различия при интерпретацията на миналото в неговия проблематичен балкански контекст. Примерът с общия германо-френски прочит на конфликтното им двустранно минало не изглежда подходящ на балкански терен. Защото той засяга главно конкретни идеи и събития от политическата сфера, докато в балканския възел са преплетени интерпретациите на проблеми, свързани с етногенезис, с дълбинни културни пластове, с трайни нагласи и, не на последно място, с различни взаимоотношения между наука и политика.

Идеята за общ прочит на миналото всъщност е повече знак за необходимостта от промяна в балканските взаимоотношения, отколкото средство за тяхното подобряване. Ако обозначим най–общо източника на основните исторически проблеми, ще го открием преди всичко в асинхронното и неравномерно развитие на отделните балкански общности и спрямо европейския Запад, и в регионален сравнителен план. Това развитие предопределя конфликтната природа на отношенията между балканските съседи, подхранвана периодично и от сблъсъка на външните интереси в региона. Тук не е нобходимо да споменаваме всички аспекти на кръстопътната характеристика и усложненото балканско развитие, но забавените, насилствено прекъсвани или деформирани исторически процеси в региона и особено типичното за него през Модерната епоха възстановяване на балканските държавности в ограничени етнотериториални рамки и под външно менторство, дават обилен материал за изява на типичните в историята противопоставяния: господар – подчинен, враг – приятел, победител – победен.

Последица от османското завоевание на Балканите, от неосъществените национални обединения и насилствено прекрояваните етнически граници, е и наличието на значителни малцинствени групи във всяка балканска страна, но и практиката на незачитане на тяхните права. Необходимо е да добавим още, че балканското минало познава добре осъдителните днес състояния на насилствена денационализация и на етническо прочистване. Достатъчно е да напомним само че след Балканските и Първата световна война в България намират убежище над 500 000 хиляди българи - бежанци от Македония, Тракия, Добруджа и Поморавието, а общият брой на преселените в страната след възстановяването на българската държавност е доста по–голям. В същото време от близо три милиона българи, останали извън границите на възстановената българска държава през ХІХ век, днес едва няколко десетки хиляди могат открито да отстояват в съседните страни своята българска идентичност, но без да притежават пълноценни национални права.

Осмислянето на темата за етническата пъстрота на Балканите и за правата на различните малцинствени групи в балканските държави е един от най – деликатните исторически проблеми, тъй като сблъсква различни гледни точки както за политическата история на региона, така и за етно-културния генезис на различните национални общности. Трябва да отбележим, все пак, че като последица от продължителната власт на Османската империя над по-голямата част от полуострова, в повечето балкански страни има компактни маси турско население, да напомним, че след Гръцко-турската война през 1919 -22 г. над милион и половина гърци напускат малоазийските територии, за да потърсят приют в държавата-майка, че извън границите на създадената през 1913 г. албанска държава остават огромен за мащабите на страната брой албанци, че в рамките на Югославия през нейното 70-годишно съществуване се създават сериозни вътрешни етнотериториални проблеми, които в крайна сметка доведоха до кървавия разпад на югославската федерация, че формираната в рамките на комунистическа Югославия македонска република предяви претенции върху цялата историко-географска област Македония и т.н...

Паметта за извършваните в Модерната епоха погроми, за наложените преселения и за насилствената денационализация, която противопостави дори хора от един род и едно семейство, е свързана с исторически събития, които могат да бъдат наречени пулсиращи. Защото са част от безвъзвратното минало, но последиците им продължават да влияят пряко върху живота на засегнатите късни поколения, а понякога и да се реактивират реално. Около подобни събития няма единомислие, но игнорирането им крие опасност от съмнение в историческата коректност и морала на подобен политически компромисен прочит.

Обръщаме внимание върху тази част от проблематизираното историческо наследство, тъй като източник на трайните проблеми във взаимоотношенията между балканските държави са свързани точно с различните наследени от миналото групови статуси, които днес изглеждат неадекватни на съвременните водещи стандарти и тенденции за развитието на света. Съвременните местни национализми са най–ефикасните продукти на тези перманентни балкански колизии. В техния образ ясно личат чертите на раздвоението, формирани от цивилизационния сблъсък на Балканите между Запада и Изтока, както и от блоковото разделение през втората половина на ХХ век.

Заобикалянето на противопоставящи събития или стилистичното шлифоване на спорни тези като средство за достигане до общ компромис всъщност ще възпроизведе по външно по-приемлив начин такава реконструкция и интерпретация на миналото, в която ще се преутвърдят постулатите от две исторически изчерпани или компрометирани фази от развитието на региона: времето на агресивния държавен национализъм и периода на комунистическия тоталитаризъм. Затова същинското преодоляване на съществуващите противоречия в представите за балканското минало минава не през палиативните решения със съмнителен политически привкус, а през освобождаването на историографията от идеологията и директната политическа намеса, през професионалната съпротива срещу употребата на историята за пропагандни цели, през отказа от избирателното и политически конюнктурно разчленяване на миналото и възстановяването на историческия континуум, както и чрез привеждането на теорията и методологията на историографията в хармония с общовалидните научни принципи и демократичните ценности. Националните историографии трябва да извървят самостоятелно пътя до своя професионален катарзис и едва тогава да се тръгне към регионални обобщения и търсене на евентуален консенсус. Вероятно ще е нужна дори генерационна промяна и появата на ново поколение изследователи, необременено от идеологии и директно политическо ръководство.

Задачата на политиката в този сложен и със сигурност продължителен процес не е да дирижира характера на съвременните исторически изследвания, а да създава вътрешни, двустранни и общорегионални условия за открит достъп до съществуващите архиви, както и атмосфера за нормално общуване между историците, при която не политически, а научни критерии ще водят към желания професионален консенсус по спорните теми от балканското минало.

Политиката има все пак своя собствена сфера за действие: очистването на учебните програми и учебната литература от остатъците на ретроградния агресивен национализъм. Невъзможно е да се очакват консенсусни оценки или поне начални позитивни резултати, докато децата в училищата са обучавани в подозрителност и дори ненавист към „другия”, докато съседите са представяни като основни врагове или най-малкото негативно, по начин противоречащ на историческите факти. Подобен подход може да обслужва ефикасно целите на някакво псевдопатриотично или квазирелигиозно възпитание, но в перспектива неизбежно ще води към ретроградност и потенциални конфликти.

Всъщност образование подчинено на митове и стереотипи съществува и влияе отрицателно върху междунационалните отношения не само на Балканите. През 1951 г. в Брауншвайг, в някогашната Федерална република Германия, бе създаден „Международен институт за подобряване на учебниците”, чиято основна цел е освобождаването на историческите представи от национални заблуди и предразсъдъци. От средата на 70-те години на отминалия век, той вече е научноизследователски център, сътрудничещ системно с ЮНЕСКО, Съвета на Европа и повече от 90 отделни държави. Фактът, че тази институция работи повече от половин век, достатъчно ясно доказва мащабите на проблеми от подобен характер в образованието и възпитанието на децата и младежите.

Не можем да отминем и две други сфери, в които наследството от агресивния държавен национализъм и комунистическия тоталитаризъм намира широко поле за действие и пагубно влияние – медийното пространство и литературата и изкуствата. В реално демократични общества, към чието изграждане балканските държави се стремят, политическата воля и добронамерената държавна намеса могат да променят учебните програми и помагала, но не могат да влияят пряко върху свободните медии и творците на културни ценности. При тези обстоятелства ролята на човешкия фактор е особено важна, но към личната отговорност на учители, журналисти, писатели или художници, държавата би трябвало да прибави взискателността на своите институции. Естествено, не става дума за ограничения, а за своевременни реакции срещу враждебните интонации спрямо “другите” при интерпретациите на миналото. Въпреки безусловната необходимост от време за постигане на необходимите промени, при наличието на професионална отговорност и политическа добронамереност има от какво да се започне за сближаване на гледните точки към миналото: колкото и да е оспорвана тезата за “хомо балканикус”, различните балкански общности имат близки, в някои случаи общи културни традиции, както и дълги периоди на общо историческо минало. Несъмнено може да се тръгне оттам – от онова което обединява, а не разделя.

Добре известна е тезата, че Балканите са претоварени с история, несъответна на способността на младите балкански държави да я понесат. Намирането на точната мярка в отношенията между минало и настояще обаче е задължително условие за постигане на вътрешна стабилност и за утвърждаване на вярната посока в развитието на всяка страна от региона и на Балканите като цяло. Хоризонтът на очакваното общо европейско бъдеще ще стане ясен за всички само ако бъде постигнат реален баланс между приемственост и обновление, а декларираните цели сами наложат раздялата с овехтелите митове и стереотипи.

Миналото е бреме само когато не успяваме да осмислим точно измеренията на неговото наследство. Ако политиката има “сетива”, че то носи важна информация за преодоляване на съвременните проблеми и че е способно на позитивни послания към бъдещето, то ще бъде приемано в цялостния си образ като социално богатство. Ако пък остава сляпа и глуха за неговите незаглъхващи и днес проблеми и смята, че може да ги моделира по удобен за себе си начин, трябва да знае, че където настоящето боледува, историята винаги се завръща.


от Ангел Димитров и Боби Бобев

... първите стъпки са направени от CDRSEE в Солун!