Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.07.2007 11:17 - Албания: /не/възможният пасианс на президентските избори*
Автор: bfpn Категория: Политика   
Прочетен: 1708 Коментари: 0 Гласове:
0



В късните часове на 20 юли се случи това, което вече изглеждаше труднопостижимо и дори в определен смисъл невъзможно – албанският парламент избра новия, пети по ред след началото на промените през 1990 г., президент на страната.

Според приетата през декември 1998 г. Конституция на Република Албания, държавният глава се избира от депутатите, при необходимо квалифицирано мнозинство от 60% /84 от 140 гласа/, с тайно гласуване и без дискусия по официално внесените кандидатури. При необходимост се провеждат до 5 тура, като при краен неуспех на процедурата по избора се отива към предсрочни парламентарни избори и колелото се завърта отново при същите условия и регламент. Изискването е кандидатите да са навършили 40-годишна възраст и да имат депозирана чрез подписи подкрепа на минимум 20 народни представители. Броят на предложенията не е ограничен, те могат да се правят след първи и втори тур на гласуване, като след третия продължават на вид „балотаж” двамата кандидати, събрали най-много депутатски гласове.


Дотук нищо особено, в немалко държави подходът при избор на държавен глава е ако не същият, то поне сходен. Своеобразностите в „албанския казус” се криеха както в сложната политическо-обществена мозайка, така и в някои наложени отвън преди време принципи.


Една от особеностите на албанския преход през годините след 1990-а не се състоеше във факта, че той роди двуполярен или двупартиен политически модел – това, в крайна сметка, се случи в определен отрязък от време в практически всички бивши социалистически държави. В Албания обаче този модел по същество се превърна в двуперсонален и съсредоточи целият общественополитически живот в страната около фигурите на Фатос Нано и Сали Бериша. Първият – председател на Социалистическата партия /АСП/ от създаването й през 1992 г. до 2005 г., неколкократен премиер, следствен и затворник по дело за корупция и злоупотреби във времето от 1993 до 1997 г., понастоящем – просто депутат в парламента. Вторият – основател и председател на Демократическата партия /ДП/ през 1991 – 1992 г. и от 1997 г. до днес, президент на Албания от 1992 до 1997 г., актуален министър-председател. Противопоставянето и нетърпимостта между двамата достигаше дотам, че в медиите се отбелязваха почти като сензация изключително редките случаи те да се намират едновременно в едно и също помещение.


Нещо обаче се промени около 2001 г. Обвиненията и взаимните нападки не спряха, политическото противопоставяне продължаваше да съществува, но сякаш изчезна част от нетърпимостта. Бериша и Нано се появиха в едно предизборно телевизионно студио и дори в края на дебата си стиснаха ръцете – малко принудено, но сензационно като факт. Малко по-късно, през 2002 г., лидерът на тогавашната опозиция уважи прием по повод годишнина от създаването на АСП, а преди президентските избори двамата преговаряха на една маса за взаимно приемлива кандидатура за държавен глава. Много анализатори виждаха в тази промяна кристализиралото съзнание, че на принципа на „скачените съдове” те са нужни един на друг.


При парламентарните избори през юни 2005 г., след два последователни пълни мандата на АСП, водената от Сали Бериша ДП и нейните коалиционни партньори си осигуриха мнозинство в парламента, но то бе с няколко депутатски мандата по-малко от нужното за избор на президент. Още тогава бе ясно, че предстоят сериозни и непредвидими политически пасианси както между основните опоненти /ДП и АСП/, така и вътре в управляващата и опозиционната коалиции. Допълнителен привкус внасяше сложната обстановка в доскоро управлявалата Социалистическа партия – дългогодишният й несменяем лидер Фатос Нано подаде оставка след загубата на изборите, в съответствие с предварително заявените си намерения, и на негово място бе избран столичният кмет Еди Рама. Отношенията между тях, а респективно и вътре в партията, далеч не бяха безоблачни. Само човек, непознаващ Нано, би могъл да счита, че той е излезъл от голямата игра и не таи амбицията да оглави отново не само „своята” партия, но и лявото политическо пространство.


Тук трябва да отбележим още една особеност около избора на държавен глава в Албания. Тя се появи през есента на 2001 г., когато международната общност заговори, а впоследствие и упражни натиск, на следващите президентски избори предварително да бъде договорен т.н. „консесуален кандидат”. Идеята бе ясна – да се успокои политическата обстановка, доста нажежена след очевидните манипулативни комбинации на парламентарните избори, както и да се направи своеобразен реверанс към ощетената опозиция. Мнозинството около АСП не бе доволно, тъй като имаше подавляващо надмощие в парламента, но бе принудено да отстъпи, когато подобен ход бе изтъкнат отвън едва ли не като условие за реализиране на преговорен процес между Албания и ЕС за споразумение за стабилизиране и асоцииране. Проведоха се разговори между управляващата и опозиционната коалиции, протекли сравнително спокойно, но с лансиране на напълно неочаквани кандидатури. Така изгря звездата на Алфред Мойсиу, прдложен, между другото, в листата на ДП, и то далеч не на първо място.


Пет години по-късно Албания отново бе изправена пред избори и отново се актуализира темата за консесуалния президент. Тя не бе забравена навън и очевидно този път имаше желание да се използва, за да не се предизвика евентуално напрежение, а не толкова да се предотврати съществуващо такова. Сегашната опозиция около АСП я пое охотно – в края на краищата ставаше дума да не се допусне десен политик до поста на държавния глава, а се очакваше и „връщане на жеста” от преди пет години с възприемане на една по-неутрална, но издигната от левицата кандидатура. Имаше дълги предварителни разговори, лансиране на различни имена, опити за „извиване на ръце” с различна аргументация. Ставаше все по-видимо, че трудно ще се намери общоприемливия „консесуален президент”.


Тук искам да изразя и личното си мнение по наложения отвън принцип за „консесуалност” при подбора и утвърждаването на албанския държавен глава. Международната общност го възприе с най-добри намерения за успокояване и разведряване на обстановката в страната, а в определен смисъл и превантивно, наплашена от немалкото прояви на политическа и обществена анархия в годините на прехода. Всичко това е разбираемо, но то до голяма степен лишава от съдържание един важен компонент от общественополитическия живот. Независимо от необходимостта и задължението на един държавен глава да се държи надпартийно и неутрално, борбата за тази върховна позиция във властовата йерархия е във висша степен политическа. И през 2002, и през 2007 г. опитите за кадрови комбинации в търсене на някакъв консенсус извеждаха на преден план неизвестни, безлични и в крайна сметка неподходящи кандидати. И още нещо много важно – при подобен подбор бъдещият държавен глава неизбежно се явява заложник на факта, че е «направен» такъв, а не че е спечелил позицията благодарение на личните си качества и популярност. С което не искам да кажа подобно нещо за досегашния президент Мойсиу. Той прояви характер, не позволи да бъде «кукла на конци», но и неговият избор преди пет години бе чисто стечение на обстоятелствата и случайност.


И така, с течение на времето през настоящата година въпросът за избора на бъдещия президент ставаше все по-актуален – процесът следваше да приключи до 24 юли. През пролетта от мнозинството лансираха името на Бамир Топи, заместник-председател на Демократическата партия и ръководител на нейната парламентарна група. С оглед продължаващата дискусия за търсене на консенсус идеята изглеждаше едва ли не като опипване на почвата и раздвижване на духовете - още повече, че тази кандидатура дълго време не бе официализирана. По-късно експремиерът Нано заяви намеренията си да се яви като непартиен кандидат, а действащият президент Мойсиу през май даде да се разбере, че не би възразил срещу реализацията на втори мандат. Мнозинството пък изказа условната готовност да разговаря за консесуален кандидат, но срещу съгласието на опозицията да се гласува намаляване мандата на главния прокурор, което по същество би означавало отстраняване на сега действащия Солаку.


Рулетката се въртеше все по-интензивно, появяваха се и изчезваха най-различни имена. Когато през втората половина на юни в парламента започнаха туровете на самия избор, вече бе ясно, че кризата е много сериозна – мнозинството не оттегли кандидатурата на Топи, Фатос Нано събра нужните му 20 депутатски подписа и действително се кандидатира, но опозицията не го подкрепи и като цяло отказа да участва във вота. Стигна се до куриоза първите две гласувания да се провеждат при абсурдната ситуация, когато в залата присъстват по-малко от необходимия за избор брой депутати.


Призракът на предсрочните парламентарни избори ставаше все по-осезаем – опозицията единно обяви, че ще бойкотира докрай, ако не бъде оттеглена партийната кандидатура на Бамир Топи. В третия кръг в играта се появи и нова фигура – Неритан Цека /неясно защо лансиран от телеграфни агенции и медиите като Чека/, председател на малката опозиционна партия Демократичен Алианс, в зората на промените съратник на Бериша и по-късно „отлюспен” от ДП. Гласовете отново не достигаха за избор, но Цека елиминира Фатос Нано от борбата и остана за балотажните последни кръгове срещу Топи.


Този ход не изглеждаше лишен от логика по една простичка схема – мнозинството не би желало предсрочни парламентарни избори и пред угрозата от такива в пети тур би склонило да приеме Неритан Цека за президент по принципа на „по-малкото зло”. Да, ама не – както казваше един наш политически коментатор. Защото Фатос Нано не беше казал последната си дума. На 20 юли, при четвъртия кръг на гласуването, в залата се появиха седем от неговите привърженици – депутати от АСП, които дадоха вота си за Бамир Топи и му осигуриха резултат от 85 гласа, при нужни 84. На този ден, късно вечерта, албанският парламент напълно легитимно и в спазване изискванията на Конституцията, избра новия президент на страната.


Разбира се, това неочаквано развитие поставя много въпроси и изисква много отговори. Веднага се заговори за липса на морал, за купуване на гласове, за политическа корупция. Аз съм убеден, че не става дума за това. И така – кой какво спечели или загуби в този сложен и с почти невероятен край политически кадрил?


Спечели Албания и бъдещето на нейната демокрация, защото върна надпреварата за президентския пост в руслото на нормалната политическа борба и не го остави в ръцете на комбинации със съмнителна стойност. Не изключвам албанската политическа класа в близко бъдеще да се ориентира към налагането на пряк вот за президентския пост, което окончателно би елиминирало дори спомена за „консенсуалния държавен глава”.


Спечели водената от Сали Бериша албанска десница, и то не само поради успеха на нейния кандидат. Сегашното управление си гарантира поне две години спокойни взаимоотношения и координираност в работата на основните държавни институции – нещо изключително важно с оглед очакванията за покана за членство в НАТО и присъждането на страната на статут като кандидат за членство в ЕС.


Спечели Фатос Нано, този сериозен играч на албанската политическа сцена. В момента той е наричан как ли не от представители на албанската левица, но в действията му не бива да виждаме само акт на отмъщение за липсата на подкрепа за неговата кандидатура. Нано се представи пред международната общност като политик, способен на жертви и практически осигурил избора на президент и спасил страната от предсрочни парламентарни избори. Той има сили и време да изиграе още роли в албанските политически реалности.


Загуби албанската опозиционна коалиция, загуби АСП, загуби нейния лидер Еди Рама. Тук не става дума само за неуспялата стратегия на поведение в конкретния случай – по всяка вероятност в коалиционните отношения, а и вътре в АСП, предстоят проблеми, а може би и сътресения.

И все пак, да не забравяме основния въпрос – от петък, 20 юли, Албания има нов президент, който във вторник, 24 юли, ще се закълне и официално ще поеме функциите на държавен глава. Той не е нова фигура в албанската политика, но не е бил сред най-популярните й лица и в този смисъл е добре да бъде представен.

Бамир Топи е роден на 24 април 1957 г. в Тирана. Завършил е биологически науки, специализирал е приложна биология и е защитил докторат в Италия. Бил е директор на Института по ветеринарни изследвания в албанската столица. Навлиза в политиката скоро след началото на промените, в периода 1996-1997 г. е министър на земеделието и прехраната, три пъти е избиран за член на парламента, от 2001 до 2007 е заместник-председател на ДП и председател на парламентарната й група.


Личните ми впечатления от Бамир Топи са за един интелигентен човек и уравновесен политик. Непосредствено след избора си на високия пост, новият държавен глава даде интервю за „Гласът на Америка”, в което обеща надпартийно поведение в името на разбирателството и сътрудничеството и очерта основните предизвикателства пред страната, за чиято реализация ще работи: икономически растеж, гражданско спокойствие и напредък в интеграционните процеси. Вън от това бе изказан апел към Косово за максимално съгласие с международния фактор и бе заявена надеждата за скорошно намиране на формулата за обявяване на независимостта.


Добрите намерения са на лице – остава те да бъдат претворени в политическо поведение и резултати. А за всички остава извода, че политиката понякога се оказва и изкуство на невъзможното.

Д-р Боби Бобев, Институт по балканистика при БАН
Български посланик в Албания /1998-2006/


*Съкратен вариант на статията е публикуван на страниците на в. Дневник - http://dnevnik.bg/show/?storyid=362904


Тагове:   Албания,   избори,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

Архив