За да се избегнат идеологически или други пристрастия при оценката на текущи възможности и рискове в българо-руските отношения са необходими обективни репери за оценка. Според нас най-коректните в професионално отношение са принципите на реципрочността.

При реципрочността – за оценка на балансираността на отношения – ползи и рискове – се използва сравнение на правата, свободи и възможности с които съответните страни, техните граждани и корпорации, се ползват на територията на другата страна.

Русия разполага със собственост в ключови обекти на енергийния сектор. Нейните корпорации се ползват с практически неограничени възможности за стопанска инициатива в условията на функциониращата българска пазарна икономика. Ще изброим само Нефтохим, Овергаз, ключови предприятия в химическата промишленост, хранително-вкусовата, туризма и т.н.

Българските компании  имат ограничен достъп до руския пазар, който се определя както от ограничените възможности на българския износ, така и силно административно регулирния руски пазар.

На практика българските енергийни фирми са лишени от сравним с техните западни аналози достъп до добива на първични енергийни ресурси на територията на Русия. Не съществуват и ефективни механизми за офсетни сделки по подобие на Ямбургската спогодба – достъп до изпълнение на строително-монтажни работи по реализация на крупни енергийни обекти.

Руските фирми имат достъп до крайните потребители на техни ресурси в България. Да припомним и факта, че РАО ЕЕС спечели търга за ТЕЦ „Варна” и в последствие са отказа, като Агенцията за приватизация без правно основание върна депозита.

Българските фирми няма достъп до добива нито до транзита на природен газ на руска територия. Правени са „плахи” опити за договаряне с независими производители, които произвеждат и продават собствен природен газ на монопола Газпром на цени под 50 долара, като българските фирми заплащат транзитна такса на Газпром. Горното е възможно само като част от политическо договаряне на най-високо равнище при сделки със значим руски интерес, каквито са Южния поток или Бургас-Александропулис.

По повод на „подаръците” от руска страна

В проекта Южен поток решително преобладават геополитическите над икономическите съображения. Газпром и Кремъл вероятно са сред гросмайсторите в света по конверсия на геополитика в бизнес изгоди. Вероятно проектът Южен поток, оценен по стандартните методики за икономическа и финансова реализуемост, трудно би видял бял свят. Но неговата логика е в непряките изгоди за Газпром и възпрепятстването на независим конкурентен доставчик, който би натиснал надолу цената на природния газ както в конкретния регион на Югоизточна Европа  /т.е. за обемите, които ще бъдат доставени - примерно 35 милиарда куб. метра газ/, но и индиректно върху търговските отношения на Газпром с всички други негови потребители и доставчици. В текущите сценарии примерно азерски срещу руски газ, разликата в цената е условно 100 долара. Върху количествата от 35 милиарда куб.метра, това дава годишна монополна "рента" от 3,5 милиарда долара. Дори разгледани в рамките на това отделно взето направление, Газпром би могъл да си позволи да похарчи 3,5 милиарда долара годишно за да не допусне конкурент на южния и югоизточния eвропейски пазар. Още по-опасен за руския монополист е „преливащия” ефект върху целия свързан европейския газов пазар, тъй като няма съмнение, че ценовите равнища на интегриран пазар не могат да не си влияят. Само може да се спекулира за размера на монополната рента на Газпром, но при всички случай е най-малкото съизмерим.

Това са само скромни предположения валидни за края на веригата на добавената стойност на природния газ, който продава Газпром. Създаването на конкурентни транзитни пътища биха дали избор и на самите производители - вътрешни или външни, от които Газпром печели всяка година "непазарни" монополни премии при разликата между покупна и продажна цена.  Това наблюдение е валидно за всеки друг производител на природен газ, който се намира в потенциален обсег на югоизточния европейски пазар.

Заключението е, че Газпром може да си позволи да изгради един на пръв поглед икономически нелогичен проект, но със значителна глобална премия. Това е главното предимство/риск на проекта Южен поток пред Набуко - готовността на Русия да взема и прилага на пръв поглед нелогични и неефективни, но с дълбок стратегическия замисъл решения. Разбира, се за да бъдат успешни най-накрая те трябва и ще бъдат заплатени от европейския, в това число и от българския потребител. Всички европейски потребители биха могли да си спестят посочените по-горе суми, ако действуват координирано и реализират конкурентните транзитни проекти и осигурят пряк достъп на производители на природен газ.

Проектът Набуко  зависи не толкова от привличането на нови съдружници сред големите европейски енергийни фирми, а от привличането за участие и осигуряването на пряк достъп пазара на транзитните страни на газовите компании на Казахстан, Туркменистан, Азърбайджан и другите производители. Само така, ръководствата на тези страни биха развили интерес в системното и независимо от Русия разширяване на своето присъствие на европейския пазар. Не е изключено, ако прецени, че няма друг ход Газпром да предложи на същите тези компании съучастие в проекта Южен поток, което ще остави задълго на чертожната дъска проекта Набуко.

Отново за реципроцитета и българските интереси

Българските фирми нямат сравним с германски, италиански и френски фирми достъп до проекти за разработка и добив на находища на енергоресурси на руска територия – нито самостоятелно, нито в консорциум с други компании от ЦИЕ. Аргументите, че тези инвестиции не са по мащаба на български компании са несъстоятелни, особено след членството ни в ЕС. Не съществуват сериозни и непреодолими проблеми за реализация на подобни енергийни проекти, най-малкото финансови при сигурното потребителско търсене. Не става дума за най-крупните мащабни начинания в Русия, а за достъп до проекти с годишен капацитет на добива до 2-5 милиарда куб м., които в регистъра на Газпром се водят като малки или средни. Тези възможности за българския енергиен бизнес в Русия са възможни единствено при договаряне на най-високо политическо равнище, каквото без съмнение е визитата на президента Путин.

Италиански и немски енергийни компании реализират схема за добив, продажби и транзит на природен газ чрез съвместни операции с Газпром. България няма аналогично и реципрочно право и статут на договаряне. Тя дори не го поставя на преговори, което издава силен комплекс.

България, а и другите страни от ЕС, нямат право на реципрочен транзит на притежавани от тях енергосуровини през територията на Русия. В класическия пример Булгаргаз купува туркменски газ и го транзитира през територията на Русия, точно както Русия транзитира свои количества през българска територия. Обяснението на Газпром е, че няма свободни транзитни мощности. Истината е, че Газпром не допуска чужда инициатива /не само на чуждестранни, но и на независими руски производители/ при строителството на нефто и газопроводи на руска територия, които биха решили проблема с транзитните капацитети. От години съществува проект за транзитен газопровод от Казахстран към Украйна през руска територия, който минава по най-краткия маршрут. Русия отказва да даде съгласие и третира своето транзитно положение като монополно и неподлежащо на преговори. Именно тази нейна позиция и упоритото нежелание да признае право на реципрочен свободен транзит през своя територия стоят в основата на нежеланието и да ратифицира Енергийната харта и Транзитния протокол към нея.  България като правило пропуска в диалога с руската страна да потвърди принципната позиция на ЕС по тези въпроси.

На този фон се иска от България да даде съгласие за мажоритарна или миноритарна чуждестранна собственост върху стратегическа инфраструктура на своя територия, която може да има преки неблагоприятни последствия върху конкурентен подкрепян от ЕС и с българско участие газопровод Набуко. Трябва ясно да се заяви, че транзитните ползи на Набуко и Южен Поток за страната са приблизително еднакви – остава геополитическия избор. Ефектът за българските потребители не е един и същ. Отсъствието на конкуренция води до непазарни по-високи монополни цени, което съвсем не е безразлично за българските и европейските потребители.

Проектът Южен Поток сменя модела на взаимоотношение между Газпром и Булгаргаз. Въпреки опитите на Газпром да получи собственост върху газопреносната мрежа, довели до кризата на управлението на кабинета Виденов, това не бе допуснато. Няма никаква причини да се отстъпва от принципната позиция, че Булгаргаз е в състояние да изгради и оперира самостоятелно достатъчно транзитен капацитет необходим за пренос на гарантирани чрез дългосрочен договор допълнителни значителни количества природен газ от Русия, както и да ги изведе до всяка гранична точка на страната. Бихме могли да допринесем и за реализацията на подобни проекти на територията на Република Македония и Албания, както и в съседните страни.

Главното в случая е да се спазва принципите на реципрочността – това което Булгаргаз не може в Русия, не би следвало да се разрешава на Газпром у нас.

Абсолютно недопустимо е да се дава съгласие за предложените от Газпром и Русия енергийни проекти, когато българския списък на нереализирани обещания и договорености от руска страна постоянно набъбва  – дълга, имуществото на СИВ, юридическото оформяне на собствеността, реципрочния достъп до пазари.

Още повече, че какъвто и да е газпромовски контрол върху газопреносната мрежа, особено в направления, конкурентни на Набуко, може да блокира развитието на газопреносна инфраструктура за доставка на природна газ от алтернативни източници. А те са ключови за енергийната сигурност на ЕС и на България. Ако приемем, че битката е между руския и европейския транзитен проект за ресурсите на Централния Азия и Близкия изток, то даването на съгласие за преотстъпване на мажоритарен или дори миноритарен дял /тоест за смяна на досегашния модел/ не само сериозно ще подкопае статута на компанията Булгаргаз /което ще се отрази върху нейната капитализация/, но и на практика ще торпилира проекта Набуко.

Без ЕС и НАТО тил, българската политика спрямо Русия не може да бъде друга

Оценката на действията на българското правителство са невъзможни без анализ на алтернативите които то има в контекста на реалните алтернативи на „руските предложения”.

Много трудно е да се критикува българското правителство в отстъпление от стандарти и ценности на единната европейска политика, когато такава по същество не съществува. Дори изискването за предварително съгласие от ЕК за изграждането на стратегическа преносна инфраструктура на територията на страните-членски не съществува официално като политика.

Отговорни европейски фактори не престават да повтарят, че „привилегированите” двустранни отношения на Русия с отделни нейни членове – Германия, Италия, Франция, Австрия и т.н. отговарят на евростандартите. Въпреки опитите на ЕК да наложи кодекс на поведение и единна политика в енергодиалога с Русия засега рязко преобладават привилегированите отношения. Няма логика ЕК да подкрепя Германия и Холандия по проекта Северен поток и да се очаква, че България ще се противопостави на Южен поток. Простото „не” означава сигурна загуба на преговорни позиции и изгоди, поне до тогава, докато ЕС и САЩ не дадат доказателства за сравнима решимост и готовност да реализират алтернативните трасета през България. Кремъл е окуражен в своите действия и от различията в тоналността на критиките, които идват от страна на Държавния департамент и Белия дом.

Българското правителство трябва да постави решително въпроса за промяна на отношение на своите партньори и съюзници към законното желание на България да възстанови работата на блокове 3 и 4 на АЕЦ” Козлодуй” спряни изключително поради политически съображения. Ако няма чуваемост за българските интереси, то тогава е трудно, дори невъзможно, да бъде убедена българската общественост, че София „предава” европейските ценности чрез съгласието са да подпише Южен поток. Още повече, когато няма официална позиция на Брюксел и Вашингтон против участието на Ени и Италия в този проект. Все пак не България е инициатор на руско-италианските газови договорености.

Трябва да се научим да говорим спокойно, но твърдо за своите интереси и права. Да ги отстояваме както в рамките на ЕС, така и в традиционно най-трудния диалог с Русия. Подписаните днес споразумения ще останат в историята като пример на обществено небалансирана и тяснопартийна политика.

Българска Асоциация за външна политика