Промените в Източна Европа и конкретно разпадът на бивша Югославия белязаха края на ХХ-и и началото на ХХI-и век със сериозни катаклизми. Наложи се нееднократна намеса на международната общност в различни формати /ООН, ЕС, НАТО, ОССЕ, Контактна група за бивша Югославия/, за да се възстанови и гарантира стабилността на региона, да се спрат военните действия и фактическият геноцид и  да се даде на целия регион на Югоизточна Европа мир, стабилност и дълготрайна цивилизационна перспектива.

            Косовският проблем се оказа завършващата фаза на един цялостен процес на разпад на бивша Югославия. След продължителни усилия за намиране на взаимноприемливо решение и консесус сме на прага на обявяване на независимостта на Косово и нейното международно признаване.

БАВП намира за нужно да заяви, че в този важен момент официалната  външна политика на република България не се оказва на висота и не прави добра инвестиция като за обозримото, така и за по-далечното бъдеще.

Кризисните моменти при разпада на бивша Югославия съвпаднаха във времето със собствените ни проблеми на прехода. Въпреки това, след 1997 г. България намери сили и политическа воля да води целенасочена външна политика, да дефинира ясно приоритетните си цели и да работи последователно за реализацията им. Като елемент от цялостното ни поведение намерихме правилните ходове и след акцията на НАТО срещу режима на Милошевич през 1999 г. и кризата в съседна Македония през 2001 г. се превърнахме в първостепенен регионален фактор. Спечелихме име на стабилен и предвидим партньор. Благодарение и на това, съвсем скоро след тези събития реализирахме основните си цели – членство в НАТО и ЕС.

        Днес с тревога констатираме, че се забравя една проста истина – участието ни в тези международни структури не е само чест и привилегия, но и задължение, то не е самоцел, а средство за реализиране на националните интереси. Години наред ни се даваха ясни сигнали какво очакват от нас партньорите ни – не само лоялност и коректност, но и максимална активност в регионален план, предвид амбициозната перспектива неспокойните Западни Балкани да се превърнат в интегрирана част на ЕС и Североатлантическия Алианс. А именно проактивният тип регионална политика в голяма степен позволява да наложим  националните си интереси при формирането и провеждането на единното поведение на ЕС и НАТО.

Разтревожени сме от факта, че официалната ни външна политика в продължителен период от време не съумя да артикулира ясна позиция по косовския проблем и да я отстоява. Възприе се тактиката на изчакването, на известното от миналото „снишаване”, на прикриването зад общи многозначителни фрази за единна и консенсусна позиция както в международен, така и във вътрешен план. Липсата на разбирателство и ненамирането на общоприемлива формула не може да бъде оправдание за фактическото ни „бягство от проблемите”, за симулиране на активност, за излъчването на неясни и разнопосочни сигнали. Като минимум това издава липса на характер и визия, в това число и на лидерски капацитет в критично за развитието на региона време.

Не трябва да се забравя, че сигурна формула за успех не съществува, но има такава за гарантиран неуспех и тя е безпринципният стремеж да се харесаме на всички. Живеем в рискова среда, което предполага не просто да не се забелязват или избягват предизвикателствата, а да се намират решения за тяхното управление и при възможност да се превръщат в плюсове. С неуверения начин, по който се държат ангажираните с формирането на външната ни политика институции, не помагаме на никого, включително и на проевропейски ориентираната част на сръбското общество, която води трудна битка с наследството на Милошевич. Още по-неприемливо е на думи да продкрепяме европейския избор на Сърбия, а фактически да кредитираме техните опоненти чрез подписаните енергийни споразумения с Русия. Така се превръщаме и в инструмент за реализиране на цели, чужди или дори противоположни на тези на ЕС.

Независимостта на Косово е предопределена не само от събитията в последните две десетилетия, тя е закодирана в модела на Югославия, който се оказва неадекватен на съвременните дадености. Обособяването на поредната самостоятелна държавна единица намира своето основание както в редица обективни исторически, етнически и демографски процеси, така и в груби политически грешки на режима на Милошевич и пропуснати шансове за решаване на проблема. При съществуващата патова ситуация нито косовските лидери могат да управляват пълноценно  цялата територия, нито Белград е в състояние да упражнява някаква власт. На практика няма възможност за намиране на краткосрочно решение, което да удовлетвори всички, поради което се  залага  на интеграционните модели и дълготрайната перспектива. Да не забравяме, че и  България, и всички други страни - членки на ЕС и НАТО, като неотменимо условие за приемането си в тези общности, трябваше да урегулират отношенията със своите съседи и да укротят радикалните националистични тенденции.

С неувереното си и променливо поведение неусетно се присъединяваме не към  основното течение в рамките на ЕС, където са и държавите с най-стойностни позиции, а към малцинството, което се отнася с неохота към евентуално признаване на Косово. Така, без да имаме проблемите или опасенията на тези страни, рискуваме своята маргинализация. Позицията на БАВП е, че в създалата се обстановка България следва да признае независимостта на Косово заедно с основната група страни-членки на ЕС.

БАВП настоява нашата общественост да бъде най-накрая информирана  ясно и недвусмислено за позицията на страната ни по предстоящото обявяване на косовската независимост и за готовността ни за реакция при различните възможни сценарии. Трябва да се разбере, че така се приключва процесът по разпада на бивша Югославия, а не се поставя начало на нови дезинтеграционни явления.  В този смисъл проблемът Косово е част от миналото, а не от бъдещето на региона и континента.

                                        Позиция на Българска Асоциация за Външна Политика